3. Отново на родна земя. Търсене и откриване на Пътя

Стъпил отново на родна земя, П. Дънов веднага открива колко голяма и всеобхватна е разликата между реалността, в която е бил вписан до вчера, и тази, която го посреща – близка и позната, но същевременно толкова далечна и чужда. Възрожденските идеали на Отечеството му отдавна вече са потъпкани в прахта на прясно избуяли, хищни пориви за власт, бързо забогатяване, ползване на облагите от общественото положение, кариеризъм, фарисейщина. Плевелите на новото време. Неизбежни, грозни, отблъскващи.

С авторитетна диплома от американско висше учебно заведение в джоба си, Петър Дънов се оглежда във всички посоки за своето място върху сцената на развихрящата се социална драма. Цялото му образование дотук – и в Свищов, и в САЩ – е било финансирано от Методистката протестантска църква. Нормално е да се очаква, че той ще й отдаде това, което тя смята, че той й дължи. Предлагат му да заеме катедрата на пастор към Методистката църква в Ямбол. Съвсем логично като перспектива въз основа на досегашното му развитие и придобитата квалификация. Той дава съгласието си, но… при едно условие – да не получава заплата. По негово мнение не можеш да служиш на Бога за пари. Лицата и на началници, и на колеги се изопват. Той безспорно е ценен кадър, обаче ако възникне прецедент…?! Изглежда е най-добре да го оставят да си върви по пътя, но извън системата на тази евангелска църква. А може би – и на всяка друга.

А сега – накъде? Петър Дънов дълбоко в себе си знае, че най-важното тепърва предстои. Но преди да се изправи с лице срещу бурята, не е ли най-разумно да подири едно тихо пристанище, където да се уедини и в тихия пламък на вътрешното съзряване да открие най-вярната посока към утрешния ден? И той заминава за Варна, където отсяда при сестра си Мария. Пребивава при нея цели две години. Това е периодът от време, в който излиза първата му книга “Науката и възпитанието” (1896). В нея са изложени основните принципи, закони и методи, върху които по-късно авторът развива цялото свое духовно-философско схващане за вечните начала на живата природа и човека, както и за преобразуването на обществото и света.

През 1897 г. П. Дънов се премества в Нови пазар при баща си, свещ. К. Дъновски. Православният духовник прави опит да назначи сина си като чиновник при Варненския и Преславски митрополит, който му е личен приятел, но П. Дънов отклонява поканата. Председателят на Теософското общество у нас по онова време – Софроний Ников, му предлага работа като проповедник за тази организация, но също получава отказ. От този период е и втората книга на Петър Дънов – “Заветът на цветните лъчи” (ок. 1897; първото многотиражно издание е от 1912 г.), изградена върху тълкувания на библейски стихове и съдържаща – според автора – онези пасажи от Свещеното Писание, диктувани пряко от Духа.

Ала най-важното събитие е от 07.03.1897 г., малко преди Петър Дънов да навърши 33 години (т.нар. “Христова възраст”). Това е моментът, в който той получава от невидимия свят просветление за мисията си на Земята. Този е най-значимият плод на усилието да остане насаме със себе си и да надникне навътре в душата си, за да разбере кой е той, защо е тук и какво очаква Небето от него. В един вълшебен миг на кристално ясно прозрение П. Дънов постига отговорите на всички тези въпроси. И на много други, не по-малко важни. Скоро след като е получил просветлението, той преживява непосредствен контакт с Божия Дух. Израз на това мистично общение става книжката под заглавие “Хио-Ели-Мели-Месаил”. От редовете на текста, а и между тях, извира светлината на Словото на Истината, звучи Гласът на Бога, изваян чрез прости и красиви думи от Неговия достоен Пратеник. Оттук нататък пътят на П. Дънов напред е вече недвусмислено предначертан. Той знае вече, че никога повече не ще бъде сам. Онзи, Който го е пратил тук и му е разкрил предназначението на неговия живот, го изпълва с непобедима сила и упование за осъществяване на Божия план.

Предстои да бъде отворена нова страница не само за българите, а за всички народи навред по планетата. И колкото и могъщ да е духът на Мировия Учител, той не би се справил със задачата си, ако не привлече на своя страна помощници – предани воини в лютата битка между Светлината и мрака. Стари души, обгорели в множество сблъсъци с легионите на Черната ложа, готови да последват своя Божествен Наставник и Водител дори и във вечния огън на ада. Изпитани апостоли на Словото, които ще поемат факела на космическото обновление и ще го разнесат неугасим по всички краища на Земята. Настава моментът Петър Дънов да разкрие себе си и своята мисия пред българския народ. Моментът да потърси и намери следовници.

На 08.10.1898 г. (датировката на събитието не е установена с абсолютна точност; тук възприемаме тази, която е най-разпространена в литературните източници и за която съдим по едно писмо на П. Дънов до негов съвременник (написано в гр. Варна), в което косвено се споменава за Призванието; бел. К. З.) в салона на читалище “Светлина” във Варна един неизвестен на обществеността българин изнася пред благотворителното дружество “Милосърдие” беседа под заглавие “Призвание към народа ми – български синове на семейството славянско”. Изминала е година и половина от получаването на просветлението (07.03.1897 г.), разкрило на Петър Дънов същността на неговата мисия сред земните хора. Тези 19 месеца са посветени на осмисляне, уточняване и конкретизиране на вече изкристализиралото негово предназначение. Следва изборът на форма, чрез която П. Дънов да съобщи на всички каква е отговорността, поето от него пред Бога за България, славянството и цялото човечество. Текстът, с който се обръща към слушателите си, е назован “Призвание” и като съдържание отговаря на днешното понятие “призив” или “възвание”. В същност възванието е своеобразна визитна картичка, с която П. Дънов се представя пред българската и световната общественост. В това обръщение към пробудените души на своето време авторът набляга на три най-важни момента:

1) Основната характеристика на съвременната епоха – глобален преход от едно състояние на човешкото съзнание към друго, по-високо, което на езотеричен език наричаме изграждане на Новата Култура на VІ раса.

2) Мисията на Петър Дънов като Миров Учител, еманация на Христовия Дух – да предаде на българския народ и на света Новото Учение, което е най-актуалното и най-адекватното за сегашния космически етап от еволюцията на земното човечество. Това Слово представлява осъвремененото християнство на днешния ден, изчистено от наслагванията на човешките предразсъдъци през вековете, максимално съобразено с духовно-нравствените изисквания на нашето време. Учението му в този вид съчетава водещите християнски ценности с хилядолетната мъдрост на Изтока (духовен и географски) и същевременно притежава неподражаем, оригинален фундамент, който не се среща никъде другаде по света. По своя характер учението е универсално (сиреч предназначено за всички хора и за всички времена), но възниква на българска почва. То има достойнствата на наука и философия за живота.

3) Мисията на българския народ – да приеме Словото на своя Учител – Новото Учение, да го осмисли, да го съхрани от вражески атаки, да го приложи в живота, да го разпространи сред славянството и по цялата планета Земя.

Възванието е подписано от П. Дънов по следния начин: “Аз съм Елохим, Ангел на Завета Господен”. Чрез този подпис авторът декларира себе си като представител на висшата Божествена Йерархия (“Елохим” е едно от названията на Бога в Стария Завет), като проявление на Второто Лице на християнската Света Троица (също в Стария Завет “Ангел на Завета Господен” се определя като израз на конкретна изява на Бог-Слово, на Логоса – именно Второто Лице на Св. Троица, чието въплъщение в християнското учение е Господ Иисус Христос).

И така, периода между 1895 и 1900 г. Петър Дънов прекарва в почти пълна самота, посвещавайки това време изключително на работа върху самия себе си. През 1900 г. завършва труда си “Седем разговора с Духа Господен”, в който дава израз на своите мистично-окултни търсения и разсъждения.

1901 г. бележи едно ново начало. П. Дънов започва дългогодишна серия пътувания из България, като държи сказки във всички по-големи градове и в по-малки селища. Тематиката е съсредоточена върху едно нестандартно, ненапълно признато, но твърде интересно познание – окултните науки за Вселената и човека. Успоредно с лекторията П. Дънов извършва измервания на черепите на някои слушатели (френологически анализ) с цел да определи личностните им характеристики. Входът за сказките като правило е свободен и навсякъде те се радват на подчертан интерес. Така в продължение на 12 години П. Дънов обхожда страната, говори, наставлява, просвещава и едновременно с това проучва из основи българина. От този период датира и кореспонденцията му с неговите първи последователи: Пеню Киров от Бургас, Тодор Стоименов от Пазарджик и д-р Георги Миркович от Сливен.