2. Идейни паралели с други учения и духовни школи. Връзки и взаимоотношения с християнството

а) идейни паралели с други теоретични концепции

Съществува ясно изразена връзка между учението на ББ и най-разпространените източни религиозно-философски концепции. Отношението на ББ към източните религии е свързано с проблема за инволюционното и еволюционното развитие на земната цивилизация (както пояснихме по-горе, инволюция = процес на низхождане на Духа в материята; еволюция = процес на възвръщане на Духа към Първопричината, Бога).

Бялата раса (която е водеща за настоящия космически момент от развитието на земната общност на разума) е точката на обръщане от инволюция към еволюция. До идването на Христос човешкото съзнание слиза все по-дълбоко в материята. С този процес са свързани и редица източни духовни школи и религии. Идването на Месията и Спасителя Иисус Христос бележи повратната точка в развитието на земната човешка цивилизация, при което следва да се премине от инволюционно към еволюционно разгръщане. След като Христос дава новото Божествено Откровение, възникват нови глобални задачи за решаване, съответно се появяват и нови духовни течения. Христос подготви човечеството за грандиозния преход (от инволюция към еволюция), а в съвременната епоха това предстои да се реализира на практика. От идването на Христа до момента протича период на подготовка за споменатия преход. Това е време на очистване, жертви и страдания за човека (епохата на зодиакалния знак “Риби”). Христос се появи в плът на Земята преди всички хора като общност да са слезли до дъното (т. е. до най-ниската инволюционна точка на потъване на духа в материята), Той се въплъти малко преди това. След Него човешките души продължават още за известно време да слизат надолу. А днес, в съвременните условия, те трябва да поемат нагоре – по пътя на еволюцията (духът постепенно се освобождава от оковите на материята и се завръща очистен и с неповторим индивидуален облик при своя Първоизточник – Бога). Понастоящем човешкото общество се намира в епохата на знака “Водолей”. Според Учителя П. Дънов преходният й период започва да тече от 1914 г. (годината на избухването на Първата световна война). От друга страна, той изтъква, че периодът на “Кали юга” (железният) е започнал в 4 481 г. пр. Хр. и ще завърши в 1999 г. Следователно вече се намираме в епохата на “Сатия юга” (златната). Ако се съди по характера на събитията в световен мащаб – всички кризи от политическо и икономическо естество, противоречивите тенденции в културата и духовния живот, лутането между различни, често антагонистично противоречиви ценностни системи, – докато се зарадваме на блясъка на златото, ще се наложи да преминем през още редица тежки изпитания.

За същността на епохата на Водолея Учителят П. Дънов казва следното: “Това време ще бъде на войни, безредици, разорение и последна война на Сатаната за превъзходство.” И още: “Сега сме в епохата на Водолей, което значи чистота. В епохата на Водолей всичко ще се оправи! Астралният свят е вече почистен. Бъдещата култура се отличава по три неща: повдигането на жената, повдигането на бедните и слабите и застъпване правата на човека.” Макс Хайндел в своята “Астрология” твърди, че в епохата на Водолея ще бъдат решени две особено важни задачи: ще бъде премахнато плътоядството (месоядството) и плътската любов ще се трансформира в Божествена.

Като цяло – източните религиозно-философски концепции са актуални за своята епоха, методите им са съобразени с конкретните исторически задачи и с изискванията на дадения космически момент. Божественото учение е едно, но методите са различни!

При търсенето на адекватни паралели между учението на ББ в редакцията на Учителя П. Дънов и други теоретични схеми е задължително да бъдат отчетени основните възгледи и стремежи на модерния мистицизъм, както и общността от главни идеи и тенденции, обединяващи в едно цяло учението на йогите, теософията и съвременните окултни школи. Не на последно място трябва да бъдат взети под внимание и водещите тези в Христовото благовестие, ала не в църковната му интерпретация, а в неговия първичен вид, бликащ от възвишен идеализъм. Съвкупността от посочени идеи и теоретични структури е именно своеобразна основа, върху която гради П. Дънов.

Според някои изследователи (напр., българския философ от първата половина на ХХ в. Ангел Томов) учението на ББ, представено от П. Дънов – подобно на модерната теософия и сродните й учения, – би могло да бъде окачествено като съвременен пантеизъм. Пантеизмът (от гр. pan – всичко, и theos – Бог) представлява философско учение, според което Бог се явява безлично Начало, което не се намира отвъд границите на природата, а е тъждествено с нея; пантеизмът разтваря Бога в природата, като отхвърля свръхприродното начало; Бог е светът и светът е Бог. Същият български мислител определя учението на П. Дънов едновременно и като възвишен монотеизъм (от гр. monos – един, и theos – Бог: поклонение и вяра в един Бог). В своите разсъждения по темата, коментирайки общата идейна база на учението на ББ, предадено от Учителя П. Дънов, и отбелязаните теоретични концепции, А. Томов изтъква, че по отношение на Битието Бог е трансцендентен и иманентен. Той е неизменен Абсолют, централна Монада и същевременно проявяващ се, даващ форма и живот на всичко, вечно творящ Логос. В качеството Си на Абсолют Той е Първопричина на всичко съществуващо, дарява живот на всичко (Деян. 17:28), съдържа единството на всички души, Той е Глава на човешкия дух. В Своето проявление Той е единното и вечно Битие, всемирният живот, творческата любов, висшето съзнание или “съзнанието на Цялото”.

П. Дънов споделя с йогите, с теософията (от гр. theos – Бог, и sophia – мъдрост, знание; буквално Божествена мъдрост, богопознание; в собствения смисъл теософия се нарича учението на Е. П. Блаватска (1831–1891), която през 1875 г. основала теософско дружество в Ню Йорк; скоро след това неговият център бил преместен в Индия; функционира и днес; теософията обединява схващания и елементи на различни източни и западни религии и идеалистически системи, главно на будизма и други направления на индийската религиозно-философска мисъл; по този повод някои я наричат “езотеричен будизъм”) и съвременните окултни учения идеята за инволюцията и еволюцията (разгледана по-горе) като висше и основно проявление на Абсолютното, като главен и доминиращ над всичко закон на всемирния живот. В своето учение той прокарва също така и идеите за кармата и прераждането (превъплътяването) на душите (на този компонент от учението на П. Дънов е посветена отделна тема в настоящия лекционен курс). Последното той утвърждава не поради това, че в противен случай (ако бъдат отхвърлени тези възгледи) действителността не може да се примири с идеята за господството на една висша разумност, висша Любов и висша правда в живота, а защото тези идеи – за кармата и прераждането – са опитани и несъмнени за него истини на живота.

Както теософите и всички окултисти, П. Дънов учи, че Битието далеч не се изчерпва с т.нар. “материален свят” на триизмерното пространство и че това Битие се проявява едновременно и в по-извисени, по-фини субстанциално полета или светове – астрален, ментален (умствен), каузален (причинен) и др. (у първите християни: етерен, астрален, умствен и три духовни свята); че силите на всяко по-висше поле – като по-тънки (сиреч по-фини) и по-духовни – проникват по-нисшето поле и всички тези взаимно проникващи се полета (светове) съставляват едно единно Битие, единен Живот на всемирния Дух. В по-висшите светове се проявяват по-висши строителни, структуриращи сили. Те биват обитавани и от същества от по-високи степени на еволюция в сравнение с тази на човечеството – разумни същества, организирани в стройна йерархия.

Наред с посочените тук паралели следва да бъде отбелязана и една вътрешна връзка между концепцията на Учителя П. Дънов (която навсякъде наричаме “Учението на ББ”) и идеите на розенкройцерите (средновековна духовно-мистична школа, според някои възникнала върху основата на идейното богатство на богомилството; в наши дни съществуват няколко различни клона на това движение; в Европа то е представено от два главни центъра – в Германия и в Холандия) за Божественото присъствие в природата.

И така, очертахме несъмнената близост между учението на ББ, представено на българска земя от Учителя П. Дънов, и източните религиозно-философски концепции. Налице са паралели (освен посочените дотук) и с: индуизма (с разгледаната теза за пантеизма); Веданта и брахманизма (схващането, че отделните индивидуалности са манифестация на един вечен Дух, към Когото се стремят като крайна цел на своето съществуване); будизма (идеята, че човешките отношения трябва да бъдат приведени в хармония с универсалните закони и че основен принцип на поведението е любовта към ближния); доктрините за безсмъртието на душата и вече отбелязаните закони на кармата и прераждането, чиято родина е също Индия.

Разглежданите теоретични съответствия би трябвало да бъдат допълнени и с паралелите между учението на П. Дънов и: питагорейството в древна Гърция (VІ в. пр. Хр. – преценява прераждането като възможност за пречистване и усъвършенстване, понеже душата е свързана с Бога); учението на най-великия древногръцки философ Платон (427–347 г. пр. Хр. – изтъква безсмъртието на душата, която има Божествен произход и представлява истинският човек); неоплатонизма на Плотин (205–270 г. сл. Хр. – възгледът за еманация на света от Бога, Който е трансцендентно и творческо Едно); египетския херметизъм (идеята за вечното възкресение и неразривната връзка между Бог, природа и човек; принципът, че Бог обича човека и затова му прощава всичко).

Могат да бъдат открити сходства между учението на ББ и други теоретични източници, които по същността си са близки до християнството: гностицизмът – също окултна система, която набляга на знанието за начина, по който Божествената искра в човека ще се реинтегрира (т. е. ще се съедини отново) с източника си – Бога; бележитите учители на Църквата от първите векове на християнството, представители на Александрийската богословска школа – Ориген и Климент Александрийски: те разглеждат цялото Битие като одухотворена същност (елементи на хилозоизъм – философско учение за универсалната одушевеност на материята и на света като цяло); според тези двама християнски богослови и мислители човешките души се пречистват и извисяват и постъпателно се завръщат към целта си – Бога; в края на времената всички ще се спасят (учението на Ориген за т.нар. апокатастасис, което е било отхвърлено от християнската Църква като еретично) и старият материален свят ще изчерпи съдържанието си; център на съвършенството на човека е познанието на Бога; единственото средство за проникване в Божията Същност е Любовта.

Не е трудно да бъдат установени някои прилики в схващанията на П. Дънов и тези на Лев Толстой (идеята за познаване на Бога като Любов и вярата в безсмъртието на душата, както и етическата концепция за отказ от егоизма). Но П. Дънов критикува разбиранията на Толстой, че държавата, науката и изкуството са пагубни, тъй като били творения на предхристиянската култура, както и неговото отношение към окултизма като към суеверие. Учителят П. Дънов оценява високо теорията за интуицията на Анри Бергсон и я приема като основна в своята гносеология (вкл. твърдението, че интуицията е едно от най-важните качества на формиращата се VІ раса).

Могат да бъдат открити паралели и с други идейни течения от подобен характер: антропософията на д-р Рудолф Щайнер, теософските трудове на Елена Блаватска, Ани Безант, Чарлз Ледбитър, Алис Бейли, Мейбъл Колинз и др., японското духовно движение Оомото, бахайството в Иран и т.н.

б) връзки и взаимоотношения с християнството

Що се отнася до християнството, то бива смятано от Учителя П. Дънов не за сродна религиозно-философска система, а за същото учение, т. е. поставя се знак за тъждественост между християнското учение и концепцията на П. Дънов. Последният обяснява различията между двете теоретични схеми с твърдението, че не всичко, изречено от Иисус Христос, е записано в четирите канонически евангелия (от Матей, Марк, Лука и Йоан Богослов). Така също – според него – и някои от записаните проповеди и поучения на Спасителя се нуждаят от съвременна интерпретация. Като цяло бива възприета фундаменталната теза, че учението на ББ в редакцията на П. Дънов осветлява евангелските истини и Христовото благовестие от окултни позиции, за да могат да бъдат правилно разбрани и приложени. Особено внимание в този аспект на осмисляне бива обръщано на ап. Павел, за когото се смята, че е бил окултист, и то от най-висок ранг (впрочем теософите твърдят, че ап. Павел е въплъщение на един от Великите Учители на земната Йерархия – Иларион).

Най-съществената разлика между схващанията на П. Дънов и християнското учение е концентрирането на вниманието на Словото на първия върху човека (допирни точки с антропософията на Р. Щайнер) и вярата, че той може със собствени сили да поеме духовно-нравственото си развитие и да установи “Царството Божие на Земята”, да очисти всичките си грехове, живеейки според Божия закон. Ролята на човека, в съответствие с възгледите на П. Дънов, е по-значима от това, да следва предопределението на съдбата. Учителят на ББ у нас допуска по-голям потенциал на човека, защото човешката душа е част от Бога, първична Божия искра. Когато в живота бъде приложено учението на Любовта, което е истинското Христово учение, тогава ще настане и “Царството Божие на Земята”.

От позициите на християнския църковно-богословски критичен анализ теоретичната система на Учителя П. Дънов може да бъде определена като еклектическо учение, състоящо се от мирогледни принципи, насочени към подобряване живота на отделната личност и на човечеството като цяло. От друга гледна точка: практическата философия на П. Дънов, макар и пронизана от духа на ранното християнство, не е нито богословие, нито учение на Църквата. В беседите на Учителя на ББ не липсват критики към онези свещенослужители, които са се отдалечили от светлината на Евангелието и са се примирили с церемониалното възприемане на Христовото Слово.

Като развива своето учение, Учителят П. Дънов набляга на твърдението, че изхожда от духа и основните начала на истинското християнство, че той възсъздава Христовото учение в неговия чист вид, както то е проповядвано и разбирано от самия Иисус Христос и от първите отци и учители на Църквата. Нещо повече – той го допълва с онова ново, което Спасителят “би казал сега” – след 2 000 години, на хората; изяснява онова ново и велико, което иде и сега в света чрез живия и непрестанно творящ в душите Христос, проявяващ се във всичко непреходно и прекрасно, което се ражда и иде в живота.

“Ако Бог е говорил в миналото на хората – казва П. Дънов,- Той и днес говори; ако Той днес не говори, тогава въобще не е говорил. Най-важно е: какво Бог сега иска да каже и казва на хората. Най-важни са “последните писма” на вашия небесен Баща!” Според Учителя П. Дънов Иисус е един от най-добрите ученици на най-великия и единствен Учител – живия Бог, Словото, Христос. Той е постигнал такова духовно съвършенство, така цялостно е хармонизирал и слял Своята воля с Божията и Своя живот с висшия Божествен живот, че се явява съвършен изразител на този Божествен живот, на Божията Воля, Мъдрост и Любов. Той има пълното право да заяви: “Аз и Отец Ми едно сме”; “Който познава Мене, познава Отца Ми”. Ето защо с основание е наречен Христос, Син Божий, Богочовек, велик Учител на човечеството. Иисус учи, че истинският живот, безсмъртието, Царството Божие може да бъдат постигнати чрез проявяване на Божествения живот, изпълнение на волята Божия или чрез активна творческа Любов и култивиране на действително съвършенство. За да придобие човек истинския живот, трябва да се освободи от робството на греха и тъмнината, да се откаже от всичко, което е противно на Любовта и на волята Божия. Той трябва “да изгуби” низшия живот, за да придобие висшия; следва да се свърже с висшия живот, както лозовата пръчка е свързана с лозата; длъжен е да усвои “тесния път” на живота и да се роди наново в дух и истина.

Според Учителя П. Дънов учението на Иисус Христос е окултно по своя характер – неговите дълбоки и основни истини са съставлявали тайно учение на ранното (първото) християнство, което се е предавало от уста на уста, чрез посвещения в т. нар. Христови – малки и големи – мистерии. Тези висши истини са били възприемани посредством дълга подготовка и нравствено издигане; те са ставали обект на лично преживяване и лична опитност, а не само на вяра, и са били преценявани като несъмнена жива действителност. Ето защо истинските християни от периода на ранната Църква са имали моралната сила да следват препоръчвания от Иисус “тесен път”; ето защо те са основавали братски общини, които са просъществували около три столетия; ето защо те са умирали с песни и молитви по арените, разкъсвани от диви зверове.

Ала когато християнството се превърнало в държавна религия (след Миланския едикт на император Константин Велики – 313 г.) – религия, от една страна, на цялата невежествена народна маса, а, от друга – на робовладелците, феодалите, властимащите (на всички, които упражнявали експлоатация, насилие, неправда), тогава то било подложено на изопачаване. Тесният път бил изоставен, тайното учение – забравено. Тогава постепенно било създадено едно удобно християнство, започнали да проповядват и да утвърждават вярата в постигане Царството Божие не на Земята, а на небето, не чрез изпълнение волята Божия и прилагането на Любовта, изключваща всякаква омраза и насилие, и не чрез постигане на истинско съвършенство, а чрез Христовата жертва на Голгота, чрез опростена (до степен на опростенчество) вяра в Христа, чрез осъществяване на чисто външни ритуали и обреди – формална церемониалност. Така се стигнало и до куриозите с обратен знак – индулгенциите и инквизицията. По този начин “тесният път” бил заменен с широкия и удобен път на насилието, неправдата и греха. Но същевременно официалното, институционализирано християнство изгубило своя истински живот и престанало да бъде онзи мощен фактор за всестранно повдигане на човека, каквото било в първите времена от земното битие на Църквата.

Верен на своя метод – да не се занимава с отрицателното в живота, а само да твори и да създава новия живот, – П. Дънов не само не воюва срещу официалната Църква, но и твърде рядко си спомня за нея. Той просто обяснява Христовото учение, разкрива неговия истински смисъл и мощния творчески дух, извиращ от него; възстановява неговите най-красиви и значими традиции и създава в душите истинска жива вяра, способна да внесе великото и новото в живота. Той проповядва прилагането на Христовото учение: отказване от робството на греха и низшия живот и възприемане “тесния път” на духовно-нравственото усъвършенстване, на новорождението, на единението с Бога, чрез всеобхватно изпълнение на Неговата свята воля. Той проповядва и онова ново и велико, което Христос носи днес навред по света и на първо място – в нашите сърца и души.

В заключение: учението на ББ в България и изградената върху неговата основа духовна общност не е нито църква, нито секта. То е Школа, която освен своята философска страна има и (най-вече!) практическо значение за живота. Тази Школа не се уповава на догми и ритуали, осветени от вселенските събори на християнството – затова именно не е църква, макар че ББ никога не е било против никоя църква. Напротив – официалната институция, наречена “християнска Църква” (в конкретния случай БПЦ), се е опитвала да воюва срещу Учителя и Братството. Това учение, предадено от П. Дънов на българския народ и на света, изключва всякакъв фанатизъм, от което следва, че не е секта, нито ерес, както Църквата обикновено предпочита да назовава всяко свободно изповядване на Христовото Слово. Еретик, според Учителя П. Дънов, е всеки, който няма Любов към Бога и към ближния си.

Съществуват три главни клона на Христовата църква, три основни нейни изповедания: римо-католицизъм, православие и протестантство (евангелизъм). Към кое от тези три изповедания или към коя църква Христос би имал предпочитание? Как мислите? Ако отговорим в духа на учението на ББ, в духа на изреченото от Учителя П. Дънов, Христос би приел всеки вярващ в Любовта, от която и да е църква, ако има Любов към Бога и ближния и у когото не е останала и следа от лукавство и фанатизъм. Това именно е духът на Новото учение!