Музиката като наука за любовта-хармония

“Музиката е наука, човек трябва да я изучава съзнателно, за да проникне в нейния дълбок смисъл.”

П. Дънов

Когато Питагор говори за музиката на небесните сфери, той създава една картина на универсума, в която космическата хармония говори на човека и безкрайните светове във Всемира с езика на тоновете. По-късно Аристотел обръща внимание на нейната лечебна сила, известна като катарзисния ефект на изкуството. В древна Индия и Китай мъдреците също съзнават изключително голямото внимание на музиката и нейното възпитателно въздействие. В епохата на императорите Цин в Поднебесната империя е било известно, че когато управителите са разумни, справедливи и неегоистични, музиката е хармонична, хората са спокойни и доволни, държавата процъфтява. А когато управниците са безотговорни, жестоки и себични, музикалният лад отразява хаоса и разпада в държавните дела и морала, социалното напрежение нараства и междуличностните отношения са отровени от ненавист, злост и нарастващо недоверие в институциите.

Религиозните ритуали през всички епохи са залагали на сугестивната сила на музикалното внушение - от античните египетски храмове до католическите катедрали, успешно използващи съчетанието му с изобразително изкуство, слово, приглушена светлина и очарованието на стъклописите, превръщащи в съвокупността си църквата в прекрасен сакрален дом на молителите, устремени към Бога.

Паралелно с тази институционализирана музика обаче човечеството през цялата си културна история е формирало и култивирало естетическата си чувствителност чрез музиката, която е създавало непосредствено в своя делник, възпявайки тъгите и радостите си в мелодии и думи. Един от най-големите философи-мистици на всички времена Новалис е разбрал и изразил отлично органичната нужда на човека от музика като израз на единство с творческия космически ритъм, заявявайки: „В живота на всеки образован човек музиката и не-музиката трябва да се редуват както спането и бодърстването.”

Парадоксален израз на тази обективна потребност от общуване с музика е днешният култ към поп-звездите (а Христос беше казал, че не бива да имаме идоли!), индустрията за създаване „музика за краката, не за сърцето“ и свръхдецибелите, заглушаващи мислите, идващи от сърцето, отучващи ни да слушаме тишината, в която се раждат звезди и позитивни идеи. Но дори най-примитивният субект, който заглушава празнотата в душата си с хазарт, демонстрация на сила и показното си благополучие, свикнал да заплаща с пачки благоволението на „фолк-фурии“, инстинктивно се стреми към облагородяващото и възвисяващо влияние на музиката, способна да го прероди, макар и да не знае къде трябва да търси онези акорди, които ще го накарат да се почувства истински щастлив и доволен човек.

Защото музиката е много повече от забава и приятен фон на нашите работа и развлечения. Както казва Учителя Дънов, човек е сътворен от музиката и чрез нея познава истинската си същност. По тази причина е необходимо да се върне към Божествения й източник и да се пречисти: „Без музиката светът не може да се подобри. Тя е едно от средствата за възходящия, прав път на живота. Всеки един живот трябва да започне с музика, защото тя е един метод за повдигане на живота.“

Музиката е душата на Любовта - учи философът и композиторът Беинса Дуно. „Тя е родена от Любовта в Божествения свят. Тя представлява най-красивото в света, което може да бъде достигнато от хората. Музиката е история, която показва как е създаден Божественият свят в Битието вътре. И ако искаш да знаеш как е създаден светът, трябва да слушаш музиката. Това е историята на човешкия живот. И за да разберем живота, трябва да слушаме тази музика. Онзи живот, който е съграден на дисонанс, това не е живот.”

Това важи както за обществения живот, така и за съществуването на отделния човек. Агресивната музика създава агресивни хора и порядки, разпуснатата - толерира цинизъм и безнравственост, печалната - засилва пасивното, безрадостно световъзприемане и отслабва съпротивителните сили на организма. Тежкото историческо наследство на българския народ, обусловено от балканската съдба на османско подтисничество, е обусловило трагично-протяжното звучене на немалка част от нашия музикален фолклор, за който толкова сполучливо големият поет Никола Вапцаров казва, че народът в лицето на безименните си певци „изкарвал вопъла на песен, но само буренът го слушал.“ В словото на Учителя пък откриваме напомнянето, че в българските песни има голяма доза оплакване и то е израз на носения в националния манталитет и характер „закон на недоволството“, който прави българина песимист и спъва личната и обществената му активност по положителното трансформиране на действителността. Затова националната ни музика трябва да се изчисти и върне към източниците на светлината.

Напълно актуално звучат тези мисли, както и разсъжденията, посветени на феномена, наричан в съвременния свят „музикален кич“. Когато в откровенията на музиканта Дънов четем за „психическата кал“ на турската музика, разбираме добре, че не става дума за упрек към турската нация и нейната духовна култура, а за онези сурогати, които замайват и днес непретенциозните слушатели с ритъма на „маанетата“ и сластни, но абсолютно безвкусни мелодии и текст. А те са критикувани със страст още от Алеко Константинов, надсмиващ се над любителите на „шлагери“ с турско-цигански напеви като „Карамфилчето, джиджифилчето“, а безразлични към съкровено българското звучене на „Хубава си, моя горо“.

И точно затова е потребно музиката да очисти културното и психическото пространство от дисхармоничните елементи, въвеждащи хаос, негативизъм и мизантропия, за да изпълни човекотворческата си и освободителна функция. Помагайки всеки да се осъзнае като свободна и творческа личност, способна да гради в мир и разбирателство с ближните един по-щастлив свят, където чистите, красиви, музикални мисли и действия са правило, а не изключение.

В този смисъл музиката е наука за живота и без нея нищо не може да се постигне, нито да се разбере светът като Космос в развитие, който има безброй много измерения, а не само известните ни три. От една страна тя е стимул за развитие на човешките добродетели, а от друга е самият път за постигането им. Като изкуство, нейната съкровена цел е да улесни и насочи еволюцията на личността във вярната посока. Тоест, „Музиката спада към изящните изкуства, към тези, които украсяват човека вътрешно с ония велики добродетели, които при никакви положения не изчезват, към тези, които придават на човека истинска красота.”

Музикалното изкуство е могъщ коректив на социалните и човешките недъзи. През столетията е съхранена мъдростта, че щом „Самият живот е мелодия, общественият живот е хармоничен.“ Тъй като мелодията, според П. Дънов е зов на човешката душа към Бога, а хармонията е отговор на този зов. Носейки Божествената любов в себе си, човек, говори, мисли и действа музикално, съчетавайки етиката на красотата и етиката на добротата в едно. Тъй като „Музиката - това е диханието на съзнанието… Музикалният свят е среда, чрез която душата се проявява на Земята. Без музика, без музикалната среда, която светът на тоновете образува, душата и духът на човека не могат да се проявят. Любовта без подходяща музикална среда също така не може да се прояви. А Любовта, това е великата реалност на Живота…“. Като разбира се става въпрос за живот, подчинен на разумния ред в Природата и следователно, живот за цялото, без рецидивите на злобата, себичността, насилието и безлюбието.

Петър Дънов не се уморява да напомня, че музиката, музицирането и пеенето са могъщи средства за облагородяване и възпитаване на човека, както и универсално средство за лечебно въздействие, стига да се познават механизмите на въздействие на различните тонове и тоналности. Понеже всеки тон резонира така, че може да оказва позитивно влияние върху духовния и материалния свят, но може и да демотивира и да доведе до отрицателни последици в човешкия ум и тяло, както и в социалния организъм, ако не се използва вещо или съзнателно се злоупотребява с дисхармоничните звучения. Учителя предсказва, че лекарите на бъдещето ще бъдат музиканти и напомня още, че музикалните инструменти са стъпала в културния прогрес и пианото, както и цигулката са сред факторите, направили света по-добър.

Много важно е всеки, независимо от възрастта, да слуша музика, да свири на някакъв инструмент и да пее. Така той ще еволюира психически и ще се погрижи адекватно за здравето си: „Музиката е едно условие за добрия човек. Без музика човек не може да бъде здрав, без музика той не може да бъде и морален, без музика не може и дом да образува. Без музика и в личните чувства, всичко е аморално. Музиката трябва да имаш като едно условие, което Бог е вложил. Музиката е условие за здравето. Някой път вие не искате да пеете, и ако сте болни, болестта ви мъчно може да се излекува. Болест, при която можеш да пееш, лесно се лекува.”

Обяснението на лечителската способност на музиката се крие в телесната хармония като резонанс на духовната, космическата. В този контекст пеенето и слушането на подходяща музика са проводник на здравето, понеже става дума за трансформация на енергиите. Затова са толкова значими съветите да се слуша класическа музика, дори когато човек не разбира цялата й красота и дълбочина, така, както употребява различни лекарства, без да познава химическия им състав. Но още по-важно е и млади, и стари (а последните често смятат, че това не подхожда на белите им коси) да пеят от сърце и с чувство, за да прогонят неразположенията и огорченията си: „Ако един болен пее на болестта си, ще оздравее. Без музика, без пеене, човек се демагнетизира. Душата също се тонира чрез музика.”

Пеейки от душа, човек се свързва с Висшите светове и може да промени неблагоприятните обстоятелства в живота си. Хармоничната музика спомага за сдобряване на приятели и съпрузи, прочиства атмосферата в къщи от чужда негативна енергия, хармонизира мислите и прави дейността по-плодотворна. Тя е възпитателен, но и самовъзпитателен фактор. Тъй като музикално възпитаният човек има по-развити, по-чувствителни сетива и това му помага да бъде по-отворен и отговорен към света и ближните си.

ст.н.с. д-р Ерика Лазарова